Заглавия Автори Жанрове Нови заглавия

Насън ще бъда млад. Юбилейно издание

Тази книга е налична в читАлнЯта.
2012
Жанет 45

Андрей Германов (1932 – 1981) продължава да живее като необходим поет и преводач две десетилетия след смъртта си. Доказателство за това са преизданията на творбите му и този представителен том. Социално интонирани или интимно вглъбени, стиховете му изразяват значими състояния на мъдър и емоционален дух. Германов е чужд на трактатно интелектуалистичната поза, предпочита изповедно-психологическото себеизразяване.

Ранните му творби изразяват по-общи народностни изживявания и състояния, докато зрелият поет преминава от съкровената възторженост към болезнено-стоическите визии на индивидуалното. Преломът е свързан с изгубването на илюзиите за общество, ръководено от хуманистична загриженост за човека – оттук повишената функция на трагическото в късната лирика на Германов. Между живота и смъртта е пресъздадено психологическото напрежение на един герой, уморен, но не и победен от битийните бури. Към края на живота си Германов упорито работи върху своите четиристишия. Рубаите на българския поет изразяват морален стоицизъм и печал. Творби на равносметката, те обхващат широк кръг от проблеми и битийни явления. В тях се проявява съзнанието за напразност на усилията и обречеността на човешките пориви, но това не води до разрушаване на етическите критерии. Дори в отчаянията си поетът не достига до алиенацията – налага се впечатлението за мъдро тържество на моралната личност, отстояваща хуманистичните си принципи и пред лицето на смъртта.

 

НАЙ-ДОБРИЯТ ЧОВЕК

 

Tой се връщаше вечер от нива

със цървули, пълни със пръст

загорял, със сплъстена грива

и брада един пръст.

Тя постилаше на хасъра

във паницата сипваше боб

и го гледаше как сърба

мълчалив като гроб

 

Той се вдигаше от софрата

и вървял подир плуга цял ден,

върху чергата на кревата
рухваше уморен.

А сърдит ако бе, за поука –

на юмруци не бе скъп –

той й удряше два юмрука

и й даваше гръб.

 

Тя лежеше без сън във мрака

до заспалия смръщен мъж,

ала нито веднъж не заплака

и не го укори ни веднъж.

 

Кон го стъпка веднъж на хармана,

цяла есен не беше добре,

цяла зима съвсем не стана

и я викна един ден:

- Ще се мре.

Ти прощавай, бях лошав, верно.
Колко пъти те бих до кръв.
Не че беше сърцето ми черно –

животът ми беше такъв!

 

И изгледа я дълго-дълго.

Не я беше гледал така.
Тя ръка му целуна мълком,

той целуна й мълком ръка.

И с ръцете, дето я биха,

с тия, същите тежки ръце

той пръв път я помилва тихо,

просълзен,

от сърце...

Изведнъж тя заплака и екът

на плача й поде надалек,

че сега си отиде човекът!
Най-добрият човек!

1957